Теории относно причината за депресията

Вина
Предразположените към депресия хора са изключително чувствителни спрямо своите грешки и поради това се чувстват особено виновни. Моурър (1975) не вярва, че присъствието на вина непременно включва някакво твърде неморално предишно поведение, като силна враждебност или низки страсти например, а по-скоро тя би могла да бъде натрупване на множество обикновени \"грехове\". Всички ние правим необмислени неща: вършим егоистични действия, отправяме нараняващи забележки, просто не мислим за другите и т.н. Нашето общество ни окуражава да се грижим сами за себе си и реално да бъдем сами в нещата, които вършим. Както Моурър отбелязва, откакто протестантите са отхвърлили изповядването пред свещеници преди около 500 години, протестантските религии не предлагат точно дефиниран начин за изповед на греховете и за тяхното изкупление. И тъй като вината за това, което сме направили, задържаме вътре в себе си, ние се депресираме и е възможно да проявим други невротични реакции. (Според друга теория причината за депресията се крие не толкова във вината, колкото в чувството за срам, че не са били положени достатъчно усилия.) Според Моурър решението на проблема е да се сформират цялата статия

Едипови чувства във Фалическия и Гениталния стадии

Ще се опитам „да опиша картината” на чувствата, които са актуални, според мен в един от най-важните периоди в развитието на човек. По времето от 3 - 15 година /от Фалическия период до Гениталния период според периодизацията на З .Фройд/, значението на предгениталните сексуални нагони, орални и анални, се релативизират: до тогава те всъщност са били автоеротични. Откритието на половия акт и раждането е свързано също така с появата на Едиповия комплекс. Ще си позволя да използвам именно идеите на З. Фройд, тъй като той е откривател на този комплекс. Позитивният Едипов комплекс, произлизащ от древногръцката легенда, възпроизвежда във въображаемото античната трагедия: малкото момче, точно като Едип, спи, без да знае, с майка си Йокаста, след като преди това е убил баща си Лай. Фройд допълва към това и негативния комплекс, който за момчето означава да елиминира майка си, за да заеме нейното място до бащата. Ако Едиповият комплекс е разположен в апогея на фалическия стадии при момчето (от 3-5 години), което се отказва от обекта на своите желания – майката, за да запази половия си член, при момичето именно кастрационният комплекс отключва Едиповия комплекс: тя „се плъзга по пътя на едно символично приравняване на пениса с детето”, за да поиска дете от бащата /Фройд 1969, стр.122/.
Пубертетът извежда на преден план Фаличния стадий при момчето, докато при момичето води до изтласкване на клиторната сексуалност. Нормалното развитие на момчето води до превъзмогване на неговите предгенитални сексуални удоволствия: то не ги изоставя напълно, тъй като Фройд ще направи от тях основата на предварителното удоволствие от сексуалния акт, основа, която ще допринесе за увеличаване на крайното генитално удоволствие. Що се отнася до момичето, то също не изоставя своята инфантилна сексуалност: тази сексуалност, която е най-вече клиторна, тоест по-мъжки тип, ще послужи за „предаването на сексуалната възбуда по-нататък на съседните женски полови органи”(т.е. на вагината).
Или обобщено казано, той /Едиповият комплекс/ се състои в това, че детето изказва желание да се ожени за родителя от противоположния пол. То проектира себе си в бъдещето и тъй като подражава на родителите си във всичко, заключава, че като порасне, и то трябва да се ожени. Децата изказват това свое желание, с което често предизвикват бурна отрицателна реакция от страна на околните. Когато това се случи, тази отрицателна реакция създава у децата силно чувство за вина. То се появява в средата на периода. Ф. Долто смята, че забраната на кръвосмешението действително е най-важният момент в сексуалното възпитание на детето, но тя трябва да се произнесе спокойно и добросърдечно.
Този избор на обект се извършва напълно чак през пубертета, според Фройд, Едиповият комплекс се осъществява наистина именно през юношеството, след – разбира се – един латентен период, който позволява да се издигнат бариерите срещу него. Така достигането до юношеската гениталност, която позволява на момчето, както и на момичето да премине от противопоставянето фалос – кастрираност към това между мъжкото и женското, вместо да улесни разрешаването на комплекса всъщност го усложнява: при момчето с евентуалната трудност да се смени обекта ( то трябва да премине от майката към жената); при момичето чрез очакването на дар от бащата, което рискува да стане твърде дълго. Този избор на обект, последван от фиксация на либидото се разпознава лесно в типа избор при момчето, а при момичето в една „нежност”, която го прикрива. С това е свързан и съвета на Фройд към родителите да избягват „прекалената нежност”/Фройд, 1905/.
Този съвет – привидно безобиден – показва, че Едипа е предизвикан от родителите. „Кого предпочиташ, мама или татко?”, това е въпросът, който те задават – без непременно да го изричат пред нас в тази възраст. Това подвеждане добива пълния си смисъл през юношеството, когато става още по-парадоксално: как да се подчиним на едно предписание, което води към забранено действие? Това е, което наричаме „контраедипт”; той обяснява до голяма степен реакциите, понякога необичайни, на юношата, които е принуден да измести към други хора инфантилните си чувства към родителите си. Това може да се случи благодарение на идентификацията, която позволява отказа на този вътрешен избор: „да бъдеш като родителите” вместо да ги притежаваш. Тази идентификация позволява едновременно да запазиш в себе си родителите, обект на любов и възхищение, и да обичаш други хора според този модел. По този начин юношеството подема инфантилния Едип с всички негови противоречия.
Според Фройд чувството за вина е в основата за едно ново възникване на една нова инстанция на личността, наречена Свръх - Аз или Супер – Его. Нарича се Свръх – Аз, защото упражнява контрол над Аза. Свръх – Азът представлява вътрешна проекция над социалните забрани, свързани според Фройд най-вече със сексуалната област. Свръх-Азът възниква около петата година от живота на човека. Той управлява поведението чрез чувството за вина, което спира детето от извършването на недопустимо постъпки. Чувството за вина е нормално чувство, необходимо за социализацията на всеки човек. Но Фройд обръща внимание на факта, че понякога забраните са така несъразмерно големи и всеобхватни, че предизвикват едно прекомерно чувство за вина.
Чувствата, които обладават децата от Фалическия до Гениталния период, са основата на човешката сексуалност според Фройд. Факт е пак според него, че „избора на обект” става двукратно, на два тласъка, движени от Едиповия комплекс. Първия тласък започва между втората и петата година и бива преустановен или върнат назад от Латентния период (той се отличава с инфантилна природа на сексуалните си цели). Вторият тласък започва с пубертета и определя окончателното формиране на сексуалният живот. Но последействията не са само продължението при възрастния на вече структурираната през детството сексуалност. Тези чувства в крайна сметка са завършване, реализация на тази потенциална сексуалност. Тази теория е конструирана от Фройд и съответства в голяма степен на процеса на юношеството: така разбираме, защо за някои хора пубертета може да бъде травматичен. Аз не напълно се съгласявам с идеите на Фройд, но до някаква степен съм склонен да ги приема. Все пак в тези периоди, човек действа по-скоро несъзнателно, и естествено едни от движещите чувства и емоции да са сексуално обусловени.



Използвана литература:


1. „Психология на развитието”, Левкова И., гр. Шумен, 2003 г.
2. „Юношеството”, Деларош П., гр. София, 2004 г.

Умения за решаване на конфликти

№1: Подход Печеля – Печелиш

Опоненти или партньори

Подходът Печеля – Печелиш се състои в това да се превърне конфликта от вражеска атака и защита в сътрудничество. Той е мощно изменение на нагласите, което променя целия начин на комуникация.
Един човек, който непрестанно прилага общоприетите начини за решаване на проблема може да направи нещо различно. Ти, читателят, вероятно ще си този човек – ще пренасочиш хода на конфликта. Следователно, първия човек, когото трябва да убедиш си самият ти.
Преди да му обърнем внимание, ние по принцип не осъзнаваме начина по който спорим. Често реагираме по един рефлексен начин в трудни ситуации, като реакциите ни са на базата на дълго време установявани навици, заедно с променливото моментно настроение. Когато ни предизвикат, се чувстваме изолирани, отделени от тези около нас – едно чувство на “ти или аз” – чувство, че няма достатъчно за нас двамата и, ако единият е прав, другият трябва да греши. Често дори не сме помислили и за миг какъв е най-добрият подход в ситуацията.
Когато хората се борят за противоположни решения “Направи го както аз казвам!”, “Не това не е така! Направи го както аз казвам!”, конфликтът борба между силите. Тогава се изисква промяна в плана на разговора. Подходът Печеля – Печелиш казва:
________________________________________
Аз искам да спечеля -
искам и ти да спечелиш.
________________________________________
Върнете се към нуждите
Най-важната маневра, която можете да направите при подхода Печеля – Печелиш, е да дискутирате нуждите, които са в основата му. Следната история доста добре изяснява това:
В кухнята има двама души. Останал е само един портокал и двамата го искат. Какво очаквате да стане? Единият вариант е компромиса. Могат да го разрежат и всеки да получи по една половина.
Да предположим, че направят точно това. единият отива до сокоизтисквачката и започва да си прави сок, който е доста малко. Другият, с известни усилия, започва да стърже кората на портокала, за да я сложи в тортата.
вижте цялата статия

Трикомпонентен теоретичен модел на любовта ( Робърт Стенберг )

Трикомпонентния модел на Стенберг, показва колко е сложно изграждането на близки любовни отношения. Според него структурата на любовните отношения се изгражда от три променливи, - интимност, страст и решение за обвързване. Различните комбинации на тези измерения, деференцират 7 типа любовни отношения.
Съдържателната характеристика на трите променливи определящи структурната организация на любовната връзка са следните:
1. Интимност – чувство за близост. Любовта се проявява по различен начин. Хората, които се обичат се чувстват свързани един с друг и са мотивирани да направят живота на любимия, колкото се мойе по – добър. Отличителен белег на интимността е взаимността на преживяванията в щастливи и трудни моменти в живота. Ние сме готови да окажем подкрепа на любимите ни хора и очакваме подобно подкрепящо поведение и от тях. Любимите ни хора са ни симпатични и се чувстваме комфортно с тях. Общността на интересите, мислите и чувтвата е решаващ фактор на интимността. Това измерение на близките отношение е предпоставка за трансформиране на чувството на симпатия и взаимното ухажване при романтичните отношения в по – трайни отношения подобни на съпружеските.
2. Страст . Страстта се отнася към такива видове възбуда, които водят до физическо влечение и сексуално поведение в отношенията. Сексуалните потребнисти тук са важни, но не са единствения мотивационен фактор на страстта. Стимули могат да бъдат и потребността от самоуважение, потребността да принадлежиш , потребността да получиш подкрепа в трудни моменти, също могат да играят стимулираща роля. Понякога близостта и интимността предизвиква страст, в други случаи обратно страстта предхожда близостта. Има и такива ситуации, когато страстта не се съпровожда от близост, а близостта със страст.
3. Третия елемент е решението за обвързване. То може да бъде прозрение с краткосрочен ефект – за това, че конкретно лице обича друго. Дълговременното решение и обвързване предполага вътрешното убеждение, и по конкретно както го определя Стенберг, вътрешното задължение да се запази тази любов. Този елемент е също така взаимосврзан с другите два елемента на страстта и интимността. В зависимост от вариациите на тези три измерения интимност, страст и обвързване Стенберг определя диференциалните различия в 7-те вида любов :
1. Симпатията или харесването. Тя предполага и изисква интимност, но не и обвързване и страст.
2. Страстна любов или влюбването от „ пръв поглед ''. Има страст, но връзката не се развива до близки взаимоотношения на интимност и обвързване.
3. Празната любов или измислената любов. Има обвързване без интимност и страст. Този тип връзка проявява в първичните отношения, в които двойката остава заедно поради навика или защото не предприема раздяла или развод.
4. Романтичната любов. Тя е комбинация от интимност и страст. Това е бурна връзка типична за влюбването, но без решение за обвъзване.
5. Сляпа любов или от типа „ Холивуд '' . Мъжът и жената се влюбват страстно един във друг и се женят, без да се познават истински и без да са достигнали до интимност и взаимност на преживяванията.
6. Любов – другарство или съпружеска любов. Тя представлява интимности, обвързване, но не и страст. Това е дълговременно приятелство може да бъде платонична любов или брак. В тази любов партньорите са много близки и интимни, но сексът не е основен фактор.
7. Съвършената любов е идеалната връзка, която включва интимност, страст и обвързване
Повечето от любовните отношения попадат в промеждутаците на тези типове любов, доколкото отделните компоненти на любовта интимността, страстта и обвързването са континиуми от поведения, а не алтернативи.
Хората обикновено мечтаят и въздишат за съвършената любов, която съчетава в себе си трите елемента на близките и трайни любовни отношения. Обаче в действителност не са редки случаите, когато сляпото увлечение се приема за зряла любов и се пристъпва към брачни отношения. При тази ситуация бързо възникват конфликти и разочерования. Има и други по-благоприятни развития на близките отношения. Често се случва в хода на семейния живот, първоначалното страстно увлечение да премине в любов – другарство.
Близостта може да се разруши от негативните чувства като раздразнителност и неконтролиран гняв. Страхът да не бъдеш отхвърлен също така възпрепядства близостта, особено в случаите, когато напускаш своята идентичност, за да угодиш на другия. Традиционните форми на ухажване, също могат да имат отложени вреди, когато се проявяват в ритуализирани действия лишени от искрена размяна на чувства. Грубата откровеност и преднамалената дистанцираност никога не са били и не могат да бъдат предпоставка за съзидателна близост.
4. Два подхода в изследването на възрастовата динамика на привързаността и близките отношения.
При литературния обзор на изследванията върху развитието на привързаността и любовните отношения през зрелостта се откриват две теми:
1. Изследва как взаимоотношенията на привързаност през ранните години могат да достигнат до по – дълбоки нива на интимност през зрелостта. В по – късна възраст страстната младежка любов преминава в нежна любов. От тези перспективи се проследява на различните етапи на жизнения цикъл промяната на ценностите и качествата, които благоприятстват близките взаимоотношения. През младостта за създаването на близки взаимоотношения са значими следните качества – физическата атрактивност, възприеманата прилика с другия, саморазкриването, романтиката и страстта.
Качества, които поддържат любовта по – продължително време и се ценят и през зрелостта са : сигурността, верността, и взаимният емоционален интерес във взаимоотношенията
Според Джордж Лювингер, смислообразуващ фактор, който поддържа любовните отношения е взаимността. Взаимността се появява когато партньорите споделят, поемат отговорност за взаимната си удовлетвореност и поддържане на радостта и психичното благополучие в живота.
2. Институционалните отношения са ориентирани към поддържане на традиционните брачни роли. Поведението е ролево, нормативно и основни качества, които поддържат взаимоотношенията на привързаност са лоялност и сигурност. Ролята на мъжа е по – инструментална, а на жената по – експресивна.
Обратно в партньорския брак се набляга на важността на афективната интеракция, която включва страст, изразяване на любовта, споделяне, комуникация и уважение.
Лонгитудно изследване проведено в продължение на 20 години констатира, че влошаването на брачната удовлетвореност от младостта към средната възрастност се асоциира с влошаването на партньорството,изразяваната афективност и страст, комуникацията и познавателния интерес към другия.
Друго изследване показва, че страстта и сексуалната интимност са по – важни в ранната възрастност. В по – късна възраст доминират нежността и лоялността. Обаче комуникацията е важна както за младите хора, така и в по – късните години на възрастността.
Общо за поддържането на близки интимни и любовни отношения през жизнения цикъл качествата, които осугуряват продължителността на взаимоотношенията се ранжират по следния начин :
1. емоционалната сигурност
2. уважението на другия и самоуважението
3. помощта, активното поведение, комуникацията
4. сексуалната интимност и лоялност.
По – рано, преди разпространението на СПИН интересът на партньорите в бил по- голям спрямо индивидуалната свобода и независимост в любовните отношения. Историческите промени в социалните репрезентации свързани със заплахата на заболяванията от СПИН премества фокуса в любовните отношения към сигурността, верността, доверието и ангажирането в отношенията.
Източниците на удовлетвореност от близките и брачни отношения са различни при мъжете и жените. Жените посочват емоционалната сигурност като по – важна отколкото мъжете. За мъжете е по – важна верността. Между мъжете и жените няма голяма разлика относно ценността на комуникацията и сексуалната интимност.
Понастоящем активно се изследва влиянието на индивидуалния стил на привързаност върху удовлетвореността и сексуалната мотивация в интимните отношения.

ПАМЕТ И НАРУШЕНИЯ НА ПАМЕТТА

Увод

Най-важната особеност на психиката се състои в това, че отраженията на външните въздействия, са получени чрез усещанията и възприятията и се използват постоянно от личността в нейното поведение и дейност. Без тяхното запазване не би могло да се формира човешкия опит.

Паметта е процес на закрепване, съхранение и възпроизвеждане на миналия опит. На това какво човек е мислил, чувствал, правил в миналото, т.е. отражение на дейността на личността и обстоятелствата от живота.

Паметта е свързващото звено между минало, настояще и бъдеще. Нейната роля не се свежда само до запечатване на миналото. Важно е да се отбележи, че без паметта не е възможен нито един психически акт тъй като елементите от миналия опит трябва да се свързват със следващите елементи, затова те се задържат.

Без памет, всяко усещане, което не е оставило следа всеки път ще се усеща отново като при първия път – изясняването на конкретните усещания и въобще психическото развитие биха били невъзможни.

Без паметта, човешките усещания и възприятия “изчезвайки безследно след възникването си, биха оставили човека във вечното положение на новородено\". (Сеченов)

Такива биха били и действията на човека, той ще се води от своите вродени реакции породени от дразнители и човек ще бъде лишен от възможността да планира бъдещото си развитие.

Паметта съпътства всеки ден от нашия живот, тъй като несъществува нещо, което да принадлежи на миналото и да се налага да се помни. Всекидневният живот със своите изисквания за организация представлява първото социална роля на паметта, която непосредствено ни се разкрива във всяко общество.

Изобщо без паметта е немислимо развитието на изкуството, културата, науката и човек ще бъде на нивото на животните. Паметта е движещата сила на човек.

Във връзка с изясняването на същността на паметта са се оформили различни теории, които датират още от времето на Аристотел, който слага началото на т.нар. асоциативна теория, съгласно която връзката между психичните процеси се осъществява чрез съединяването им на основата на съседството, сходството и контраста като три типа асоциации.

Асоциационизмът като психологическа теория за паметта намира широко приложение и доминира в схващанията по въпроса за възникването и протичането на психичните паметови процеси. Специално за паметта асоциационизмът не е в състояние да изясни процесите запомняне, съхранение и възпроизвеждане. Асоциационизмът се ограничава само до възпроизвеждането. Макар, че именно психологическите теории би следвало да дадат отговор на паметовите процеси, това все още не се е осъществило. Паметта се оказа сложен процес, затова и при интерпретиранетой се породиха няколко теории.

Към психологическите теории за паметта спада и гещалтпсихологическата, съгласно която, процесите на паметта се определят от организацията на запомнения материал, а самата организация зависи и се определя от предварително заложената структура определя организацията на материала, последната пък определя оптималното протичане на паметовите процеси.

Материалистическата психология не отрича ролята на организацията на материала в запомнянето и съхранението и това добре се използва в педагогическата психология. Въпросът се свежда до това, дали организацията на материала налага някаква структура на запомнянето и обратно. За гещалтпсихолозите предварително заложената структура определя напълно организацията на материала и в това се състои ненаучността на тази теория.

Физиологичната теория на паметта се основава на постиженията в областта на изследването на висшата нервна дейност, на закономерностите й, на протичането на възбудните и тормозните процеси в кората на мозъка. Постиженията на И. М. Сеченов, който определя паметта като възпроизвеждаща усещанията способност, и на И. П. Павлов, който разкрива свойствата на процесите възбуждане и задържане и по-конкретно разкри същността на условната връзка и нейния активен характер, т.е. способността й да свързва новото със старото възбуждане, допринесоха за разкриване механизмите на паметовите процеси и по-конкретно ролята на подкрепянето при образуването на условния процес. Процесът подкрепяне се свързва с целите на действието, е предстоящата цел. Всяко едно подкрепяне при образуването на условния рефлекс е стъпало към постигането на целта.

Но в съвременната психология постепенно се утвърждава и нов – интенционен – подход към паметта. Наченки на такъв подход могат да се търсят още в зората на “класическата” немска психология – по думите на Херман Ебингхаус, “постиженията на фантазията не са нищо друго освен функции на паметта” (1908). Най-ярък представител на новия подход е украинският психолог Григорий К. Середа (1985). Той разработва интенциония подход към паметта, нейната природа и механизмите й в продължение на повече от две десетилетия. Разграничава двата взаимосвързани подхода и лаконично определя паметта като психически процес – продукт на предходимо и условие за предстоящо действие. Всеки психически процес се превръща в памет в момента, когато става условие за осъществяване на друг процес или следваща стъпка на момента, когато престава да бъде собствено “целеви” елемент на познавателния процес и придобива служебна функция по отношение на новия елемент, заемащ мястото на целта. В съответствие с двете времеви модалности, приложими към паметта, се деференцират и две основни нейни функции: отражение на миналото и служене на бъдещото (ориентиране в него), като първото е необходимо за второто. Към известните три процеса на паметта с основание се добавя още един – реконструкция, преработка на съхраняващия се опит.

И същевременно се отбелязва неразривно единство, интеграция на двата процеса “преобразуване - съхранение”. Главният смисъл на интенционния подход се заключава в опиентирането на човешата памет към бъдещето, в разбирането й като механизъм за системно организиране на индивидуален опит, необходим за осъществяване на предстояща дейност. Паметта е “перспективно мислене”. Тя не е просто “следа” на мисълта, а своеобразно нейно продължение и предпоставка за по-нататъщно движение. Паметта е отражение на индивидуаен и родов минал опит, който активно се проявява в човешките способности, характер и поведение. От гледна точка на теория на информацията паметта е съхранение на информация за даден сигнал и след прекратяване действието му. Всички живи същества, дори най-нисшите животни, имат памет. В човешката памет се съхраняват около 1010 степен бита инхормация. Основа на паметта са асоциациите, които биват обикновени или прости – по време и място, по сходство или прилика, по контраст – и сложни (смислови) асоциации. Паметта е продукт на обучението и същевременно една от първостепенните му психологически предпоставки. Тя в най-голяма степен придава своеобразие на учебния процес като специфична форма на познание. Без памет няма учене. Не случайно термините запаметяване и заучаване не се употребяват като синоними.

Без натрупан известен фонд от знания не може да се развива и усъвършенства мисленето – “Празна глава не мисли”. Паметта е условие за единство на личността, за психическо здраве и мярка за силата на човешките чувства. Като когнитивна функция в процесите на вземане решения, формиране цели, планиране поведение и общуване. Заедно с мисленето и въображението изпълнява важни креативни и прогностични функции. Специфично за творчеството на паметта, при което се формират фантазни образи, мечти, идеали е, че се проявява не в познавателната сфера, а в областта на формирането на личността върху основата на обединяване отделни елементи на опита в субективна цялост.

Закономерности, установени във връзка с действието на факторите за запаметяване и забравяне: първо, скоростта на забравянето е право пропорционална на обема на материала и сложността му и обратно пропорционална на неговата логическа организация, методико-дидактическа обработка и емоционална привлекателност; второ, неравномерност на забравянето, нагледно представяне чрез “крива на запомнянето”.

Жан Деле разграничава три йерархизирани равнища на паметта: сензомоторно (памет за усещания и движения) – най-елементарно, присъщо на животните и човека; междинно равнище на аутистична памет – появява се към третата година (децата от този период от живота си не разграничават минало и настояще, действително от въображаемо и смятат сънищата си за действителност) – аутистичната памет предоставя материал от усещания и житейски ситуации на сънищата, а при психично болните – на налудността, и се подчинява само на законите на несъзнаваното (миналото не се разпознава и се преживява като настояще); висше равнище на социална памет – характерно за човека, което трайно се установява у него едва с развитието на логическите категории.

Паметта може да бъде разделена на няколко вида в завесемост от нейното протичане.

Форми на придобитата памет са мигновената, краткотрайната, междинната и дълготрайната памет. Основанието за подобна класификация е различното място на тези форми по време на последователното преобразуване на информацията от нейното постъпване в чувствителните входове до формирането на ненакърнима и запазваща се цял живот следа.

Процесът на преработване на информацията в паметта може да бъде представен така. Обектите, които въздействат на човека, преди всичко променят състоянието на чувствителните входове, притежаващи от своя страна инерция, което и обяснява запазването на елементарните следи в продължение на няколко мига. Тази форма на запазване се нарича мигновена памет. Една от особеностите й се крие в модалната специфичност, проявяваща се преди всичко в това, че всеки насочен към този чувствителен вход сигнал взаимодейства с намиращия се в мигновената памет и може да го разруши необратимо. Във връзка с отделното съхраняване на следите с различна модалнсот в мигновената памет някои от формите са получили особени названия, като иконична (зрителна) и еконична (слухова).

Специфично за мигновената памет е и това, че след няколко секунди следата избледнява и ако информацията не се превърне в друга форма на съхранение, то тя се изгубва окончателно. Запазващата се в мигновената памет информация не се поддава на преднамерено управляване, т.е. не може да бъде задържан в паметта, възпроизвеждана или сторена по-откроена. Тя не може да бъде преработвана и съпоставяна с информацията, постъпваща едновременно в другите чувствителни входове, поради което обрадът в мигновената памет не е константен. Продължителността на запазване на следата в иконична памет е само от 10 до 60 секунди, а за другите модалности е още по-малка.

Част от информацията от мигновената памет попада в краткотрайната. Краткотрайната памет се различава от мигновената по това, че тя е модално неспецифична. Обемът на краткотрайната памет е малък и се измерва с няколко променливи обобщени структурни единици (7+/-2 единици), а времето на съхраняване е няколко минути. В сравнение с мигновената следа при краткотрайното запазване информацията вече се преработва съществено.тя представлява последователност от фрагменти на кодовете, постъпващи от мигновената памет. Всеки намиращ се в краткотрайната, памет фрагмент постепенно бива изместен от новопостъпващата информация, като това изместване може да се предотврати и с помощта на повторението да се запази старата информация. По такъв начин краткотрайната памет може да бъде управлявана преднаменено с помощта на повторението, както и чрез символи. Информацията, съхраняваща се в краткотрайната памет, е по-слабо накърнима от мигновената поради по-голямата продължителност на запазване и като следстие на превръщането на първичната информация в символи.

Тъй като обемът на краткотрайната памет е ограничен, информацията от нея след прекодиране се извежда в междинната (буферната) памет, където се пази, докато се създаде възможност за дълготрайното й съхранение. Времето за пазене в междинната памет се изчислява в часове. Важна особеност на междинната памет е това, че ако в продължение на няколко денонощия тя не прочисти, то организмът принудително се изключва от приемане на информация от външната среда. Има основания да се прeдполага, че информацията от междинната памет се привежда в дълготрайната памет не пряко, а посредством краткотрайната. Отначало фрагментът информация се привежда в краткотрайната памет, където за втори път се оценява и обобщава и едва тогава бива адресиран към съответната част на дълготрайната памет. Процедурата се повтаря със следващия фрагмент, извличан от междинната памет, и т.н. Процесите на изчистване на междинната памет стават главно по време на съня и вероятно това в значителна степен определа неговата специфичност и значение.

Обемът на дълготрайната памет практически е неограничен, както и времето за съхраняване на информацията в нея. Ако се налага да се използва информация от дълготрайната памет, тя трябва наново да се връща в краткотрайната. Достъпът на информация в дълготрайната памет и възможностите за преднамерено и непреднамерено запомняне в значителна степен се определят от равнището на нейната организираност и от личностната й значимост за човека. Информацията в дълготрайната памет се преобразува непрекъснато и има предположения, че е ненакърнима, а трудностите при нейното възпроизвеждане са свързани с нарушения на достъпа до нея.

Характеристика на паметта.

В проучването на паметта с оглед на моделирането й в техниката, учените вярваха в бълзото разкриване на механизмите и структурата на този процес. Изследванията показват, че все пак мозъкът пази своите тайни. Все още няма единно становище за паметта. Паметта можем да открием в равнищата на запомнянето, в йерархията на механизмите на паметовите процеси, в количествено-структурните й особености и не на последно място в личностния аспект на помненето, съхранението, възпроизвеждането и забравянето.

Тези аспекти в сложността са все още неизследвани. Тези непълноти пречат на учените да вникнат в процесуалната структура на този процес, в неговата динамична и статична характеристика.

Статичната характеристика е израз на онези устойчиви свойства на процеса памет, които се изграждат на параметри, действащи главно в механизмите на паметта, към свойствата определящи статичните характеристики на паметта, сведат: многоканалността, многоуровеността, многовариантността, адекватността и косвената й детерминираност.

Формирането на паметта става посредством екстро и интрорецептори. Всеки един от тях носи информация в рамките на даден диапазон, чиято основа е в своеобразната специализация на рецептори, аферентни пътища и корови клетки. Следователно по отношение на формирането си паметта съдържа белези на един многоканален процес. Паметта се характеризира с многоуровеност. Известно е, че съхранението се реализира на няколко равнища – логическо, психично, физиологично, биохимично. Тази многоуровеност само на един от паметовите процеси – съхранение – разкрива сложността на паметта и переспективите за ползването й. Аналогично е с останалите паметови процеси – запомняне, възпроизвеждане и забравяне. Може да разгледаме паметта като глобален процес, т.е. тя се реализира не в строго определени зони в кората на мозъка, а обхваща много корови клетки. Глобалността на паметта обхваща не само структурата й, но се преплита с функциите й. На лице е възможност за пренасяне (интерференция) на запомнянето от една корова зона в друга. Тази глобалност се крие и във възможността и да се реализира не само в коровите клетки, но и чрез условни връзки. Паметта е многовариантен процес, помнят се различни форми и явления, в човека са налице различни видове памет – зрителна, образна, двигателна и т.н. С тази своя характеристика на паметта се отрежда централно място в останалите психични познавателни процеси, защото ги подхранва с различни видове информация. Паметта дава материал на представите и въображението, на мисленето. Паметта е и косвено детерминизиран процес, т.е. паметовите процеси (запомняне, съхранение и възпроизвеждане) протичат на основата на по-рано получена чрез други процеси информация. Не би било възможно да има памет без възприятие, немислимо е да се осъществи възпроизвеждането, без да е имало съхранение, немислимо е да е имало съхранение, без да е имало запомняне.

Адекватността на паметта е също значима нейна характеристика. Адекватността има широк диапазон: адекватност на дразнителите, адекватност на съхранението и възпроизвеждането, адекватност на забравянето по отношение на възприето и запомнено, забравя се онова, което е било запомнено, помни се онова, което е било възприето.

Паметта се характеризира и с наличието на известна относителна самостоятелност и операционализираност в протичането на паметовите процеси и техните качества – скорост, точност, обем, готовност, услужливост и други, благодарение на които се оформя и динамичната и характеристика. Паметта възприема голямата си сложност и се реализира чрез операционализирането на качествата и паметовите й процеси в много дейности. Това е позволило на учените да я заложат във висшите технически устройства.

Паметта се характеризира с широк диапазон от качества – скорост, точност, трайност, готовност, услужливост, обем. Всички те, носят индивидуален и личностен характер, позволяват на изследователите да изведат паметта на едно високо равнище с трайни стойностни показатели, някои от които са облечени в математически формули.

Формулираните характеристики на паметта ни дават основание да посочим, че по отношение на другите психични явления, особено познавателните, тя се характеризира и със своята фундаменталност. Фундаменталният характер на паметта се основава не само на посочените й по-горе характеристики, но и на мястото й в системата на другите процеси. Усещането и възприятието рефлектират в запомняне, а мисленето, представите и въображението протичат до голяма степен на основата на информацията, която паметта носи със себе си. И в структурно, и във функционално отношение, и по приносим обем информация паметта заема средищно място в познавателните психични процеси на човека. Диалектически и формалнологически процесите запомняне, съхранение и възпроизвеждане са взаимно свързани, произтичат един от друг, помежду им е на лице вътрешна детерминираност, което изгражда динамичната характеристика на процеса памет. Тъй както запомнянето е немислимо без възприятието, т.е. за да запомним нещо, нужно е да сме го възприели преди това, така и съхранението е немислимо без запомнянето.

Запомняне.

Процес на постъпване на нова информация от различен вид в паметта, където тя се закрепва, свързва с тази, която по-рано е съхранена, придобита. Запомнянето бива два вида: непроизволно и произволно, но и при двата вида запомняне, то е продукт на действието на субекта с обекта, т.е. запомнянето се намира в пряка връзка с особеностите на изпълняваната от личността дейност.

Непроизволно запомняне – запомняне на едни или други обекти от действителността, което се осъществява в резултат на непосредственото им възприемане и без личността да си е поставила за цел тяхното запомняне. Като основни недостатъци на този вид запомняне могат да се посочат: информацията запомнена непроизволно не се запазва, има неточности в запомнянето, и се възпроизвежда с неточности.

Произволно запомняне – продукт на специални мнемотехники, т.е. такива техники, чиято основна цел е запомнянето на информация. Важно условие за произволното запомняне е нагласата какво точно трябва да се запомни. Според Хетелсон първият паметов процес се нарича кодиране, където се прави аналогия с термина взет от информатиката, където информацията преди да изпълни дадени функции се кодира, т.е. се превежда на разбираем език.

Съхранение.

В този процес се осъществяват процеси на преработка на информацията, където тя си взаимодейства с по-рано получената. Така че информацията, която е съхранена се изменя и обогатява, т.е. този паметов процес не е пасивен, а е динамичен. Основна функция на съхранението е да се запази информация докогато тя е необходима.

Възпоизвеждане.

Процес на актуализация на запомнянето, което бива съзнателно и несъзнателно възпроизведено. При съзнателното възпроизвеждане е налице цел на личността, докато при несъзнателното образите и събитията възникват на основата на случайни дразнители. Частен вид възпроизвеждане е спомнянето. Споменът – това са отнесени и локализирани във времето и пространството възпоизведени образи от миналото на даден човек. Споменът е основа на историческата памет, в която намира израз човешкото съзнание. И това ни различава от животните.

Забравяне.

Ефективното извличане на информация е цел на всяка паметова система, но постигането не винаги е лесно. Извличането може да бъде затруднено от липса на наличност. Когато постъпва прекалено много информация, количеството й може да надхвърли капацитета на паметта и да се загуби информация. Когато времевия интервал между случаите на извличането на информация е твърде голям старите паметови среди избледняват. Извличането може да бъде затруднено и от липса на достъп до информацията. Неправилното определяне на приоритетите на информацията може да доведе до невъзможност да се възпроизведе информацията с най-висок приоритет. Отслабеното внимание и сходните указания използвани за различна информация, могат да доведат до объркване и интерференция по време на извличането. Загубата на информация, дължаща се на липсата на наличност и/или на достъп, води до най-разпространената непатологична форма на паметово разтройство – забравяне. Загубата на информация поради забравяне води до загуба на наличност на съхранената информация, която може да настъпи и при недостатъчно упражняване или повторение на информацията, която трябва да се запомни, или наскоро постъпила информация пред по-рано постъпила, при което по-старата информация се загубва. Често сращана причина за забравяне е объркването или интерференцията, настъпващи при акустично или амантично сходна информация. Забравянето е процес обратен на запомнянето, вследствие на което дадена информация не може да бъде възпроизведена или се възпроизвежда само погрешно, или нещо което е било познато не може да бъде познато отново или се разпознава. Различни фактори обуславят забравянето или го ускоряват. Първия фактор е времето, представен още в първите изследвания за запомняне на безсвислени срички чрез кривата на Ебингхаус, които формулират закон, който гласи, че има нелинейна връзка между увеличаващия се обем на материяла за заучаване и броя на необходимите повторения. В опитите на Ебингхаус обемът на учебният материал се измерва с броя на сричките за заучаване. 6 – 12 – 16 – 24 – 36 – за които са необходими съответно 1 – 17 – 30 – 44 – 55. От това следва, че броят на необходимите повторения отначало нараства извънредно бързо, а по-късно се увеличава вече бавно. Съгласно този закон 6 до 7 безсмислени срички се научават обикновенно от първият път, 12 срички се възпроизвеждат безпогрешно след 16 повторения. В своите изследвания информацията се запазва 59,2% в първите двадесет минути след 1 час – 44,2%, след 9 часа – 35,8%, след 1 ден – 33,7%, след 2 дни – 27,8%, след 3 дни – 25,4%, след 31 дни – 21,1%. От това може да се извади извод, че забравянето първоначално е бързо, а след това намалява. Този процес протича постепенно когато информацията е смислена. Трябва да се отбележи, че информацията е преминала в дълговременната памет, никога не се забравя. Онова, което се нарича забравяне във всекидневния живот е невъзможност за извличане на информацията по даден начин. Смисленият материал например стихове се помни по-дълго, т.е. кривата на забравяне се спуска бавно, но ако обема е твърде голям тя се доближава до кривата на Ебингхаус. Забравянето не е само пасивно отзвучаване, а преди всичко активно задържане в следствие на нови впечатления. Специални задръжки като ретроактивното, проактивното, афективното и екфоричното задържане също могат да предизвикат забравяне. Съгласно законите на Йост по-старата асоциация отслабва по-малко с времето, следователно асоциациите с по-голяма давност изчезват по-бавно от по-новите. Законът на Рибо има значение не само за забравянето, но и за ученето. Съдържанието на паметта се забравя в обратния на запомнянето ред. Според това твърдение с остаряването, забравянето по-силно засяга последните резултати от ученето, отколкото по-рано усвоените. В зависимост от това има няколко теории за забравянето.

Теория за влошаването. Според тази теория миналото време е причина за забравянето, колкото е по-стара дадена информация, толкова тя все повече се влошава и избледнява. Колкото повече време изминава информацията не се използва и повтаря тя все повече затихва, това е нормално тъй като нещо, което не се използва губи своята сила. Критиките към тази теория са, че тя не обяснява влиянието на процесите ставащи между първоначалното заучаване и последващото възпроизвеждане. Защото върху забравянето могат да влияят следващи събития, способни да блокират възпроизвеждането на стари събития.

Теория за ситуативното забравяне. Според тази теория признаците на сегашната ситуация се разминават, с това, което той се опитва да си спомни, т.е. достапът до тази информация е временно изгубен, паметта е наред, но е налице липса при извличане на информацията от паметта. За да се извлече информация е нужно само да се стимулира правилно това, което Тълвинг нарича ситуативно забравяне. Според него това, как дадена информация е запомнена определя кой е най-добрия начин за нейното извличане. Когато човек не си спомня дадена информация, извличането е претърпяло неуспех, защото той е загубил достъпа до насоките за извличане.

Теория за интерференцията. Такива влияния, които действат потискащо се обозначават като потискане на паметта. За най-важната им причина се приема интерференцията, която настъпва между следващите един след друг във времето процеси на преработката на информацията. Рорахер разграничава няколко вида потискане:

1. Ретроактивно или обратно насочено потискане на редица от срички се затруднява ако след запаметяването им се извършва друга умствена дейност.

2. Проактивно потискане: ако запаметяването на поредицата се предшества непосредствено от друг учебен процес, то усвояването и е по-малки ефективно, отколкото ако преди това не е учено.

3. Потискане поради сходство, обозначавано също като потискане на Раншбург: смущаващата интерференция между следващи една след друга дейности е толкова по-силна, колкото повече си приличат тези дейности. Следователно, влиянието на това задържане е минимално при редуване на различни учебни дейности и максимално при редуване на сходни учебни процеси от един вид.

4. Асоциативно или репродуктивно потискане: съдържания, които вече са свързани асоциативно с други съдържания се свързват по-трудно с нови съдържания в сравнение с тези, които не са свързани. Върху този факт се основава правилото “да се учи нещо ново е по-лесно, отколкото да се поправя веднъж наученото”.

5. Екфорично потискане: ако кратко време преди възпроизвеждането на по-рано заучен материал се запаметява нов, то актуализацията на усвоеният по-рано заучен материал се запаметява нов, то актуализацията на усвоеното по-рано съдържание се отдава само от чести.

6. Афективно потискане: силни отрицателни чувства след запаметяването препядстват съхранението и възпроизвеждането. За осигуряване на възможно най-добри постижения ученето трябва да се организира така, че различните видове задържания да останат в търпимите граници. Важно е да се отбележи, че трябва да се избягват отрицателни ефекти и влияния след запаметяването. Функцията на човешката памет зависи и от мотивационните фактори, способът на усвояване се определя в значителна степен от социалните потребности, желания, интереси и от своя страна оказват влияние върху обемът, продължителността и точността на паметта.

Специфични случаи на забравяне. Тези случаи биват породени от органични причини като нарушено мозъчно кръвоснабдяване, което води до исхимично увреждане на мозъка, т.е. известна част от мозъка престава да се кръвоснабдява и това води до състояние на тежка инвалидизация.

Исхимичното увреждане на мозъка носи наименованието деменция, до която могат да доведат и хирургически интервенции.

Алцхаймерова болест. Основна проява на тази болест е упадък на интелектуалните и паметови възможности.

Причини за мозъчни увреждания могат да бъдат и инфекциозни болести.

Болест на Хънтингтън. Причина за тази болест са генетични грешки в метаболизма, наблюдават се влошено изпълнение на тестовете за интелигентност.

Друга причина може да е афазията породена от тумор, травма или мозъчен удар. Някой компоненти от нея могат да се разглеждат като езикови-специфични амнезии. Някой автори смятат афазията за загуба на лингвистични способности без да се засяга интелектът, но други смятат, че това е първично интелектуално нарушение или загуба на ограничен аспект от интелигентността. Други причини за нарушения от органичен произход могат да бъдат: патологични процеси, травми, сътресения, контузии на мозъка, токсични вещества, тежки метали, отровни газове.

Друг вид загуба на паметта може да има при амнезия, причините за нея могат да бъдат емоционална или мозъчна травма, злоупотреба с алкохол и барбитурати. Амнезията е общ термин, който се отнася за частична или цялостна загуба на паметта и за разлика от забравянето се смята за патологично.

Органична амнезия, може да бъде породена от физическа причина една от най-ярко изразените органични амнезии е т.нар. сенилно мозъчно заболяване. То може да възникне и при физическа деградация на мозъка, както и да бъде породено от сърдечно заболяване, което води до намаляване на притока на кислород до мозъка. Въз основа на времево съотнасяне на забравените събития и материал се различават два вида амнезии: антероградна и ретроградна.

Антероградна амнезия, известна още като амнезия на придобиваното, или се нарича неспособност за придобиване на нови дълготрайни паметови следи. Тя е свързана с увреждане или атрофия на хипокампалните и медиалните темпорални мозъчни зони.

Ретроградна амнезия, нарича се още загуба на паметта за минали събития, които някога човек си е спомнял. Тя може да бъде епизодична или епохална в зависимост от това дали загубата на паметта е свързана със специфични, изолирани събития или с по-дълги периоди от време. Амнезията може да бъде:

Локализирана – специфични моменти от времето на травмата не могат да бъдат възпроизведени поради тяхната недостъпност или липса.

Селективна – невъзможност да се възпроизведат конкретни травмиращи събития.

Генерализирана – изразява се в невъзможността да се възпроизведат всички събития от живота на човека до момента или около травмиращото преживяване.

Непрекъсната – свързва се с невъзможността да се възпроизведат случките около травмиращото събитие и след него.

Генерализираната и непрекъснатата се срещат по-рядко отколкото селективната и локализираната.

Има две основни категории психични разтройства, при които загубата на паметта е първичен синдром. Те са психогенна амнезия и органичен амнестичен синдром.

Психогенната амнезия заедно с психогенните фуги, множествената личност и разтройството на деперсонализацията е десоциативно разтройство, което се характеризира с внезапни и обикновенно временни промени в интегративните функции на паметта, съзнанието и/или идентичността. Най-честия вид психогенна амнезия е локализиран и включва възможност за неспомняне на събития от ограничен период от време на и/или след изключително разтройващ инцидент. Този тип амнезия е сравнително чест при война и при други ситуации, в които хората са заплашени с тежки наранявания или смърт. По-рядко психогенната амнезия се изразява в загубата на паметта за избрани събития по време на по-продължителен период или за всяка личносттна информация за собствения живот. Смята се, че психогенната амнезия или още наречена хистерична амнезия се причинява от прекомерно изтласкване на неприятни мисли и импулси или от потребността от бягство от житейски ситуации смятани за непоносими.

Органичен амнестичен синдром. Състои се в това, че има загуба на краткосрочната и дългосрочната памет свързана с органична патология при отсъствие на делир или деменция. Един от най-честите етиологични фактори свързани с този синдром е злоупотребата с вещества като алкохол и барбитурати.

Алкохолен амнестичен синдром или синдром на Корсаков. При този синдром се получава тежка антероградна амнезия за настоящи събития, и известна ретроградна амнезия за периода преди появата на заболяването. Появяват се паметови празноти, които се запълват от конфанбулации, които възникват спонтанно и служат за запълване на мнестичния континиум. Чрез свободно измисляне, фантазиране се запълват празноти в съзнанието в които по някога се вплитат и верни данни и пациентите ги преживяват като истински спомени. При синдром на Корсаков има и нарушение на когнитивното функциониране и паметови нарушения, които говорят за корова атрофия.

Паметови разтройства се проявяват по време на сенилност, в ясна памет за отдалечени в миналото събития, които неуместно се преплитат със събития от настоящото. Възпроизвежданата информация, често изглежда тривиална на околните, но за страдащия от това разтройство човек тя има емоционално и ситуативно значение.

Нарушение на паметта се наблюдава и при депресивни състояния, и тогава депресирания се оплаква от слабост на паметта, защото има и реални паметови нарушения.

Деменцията е белег за нормалното стареене, но сенилната деменция е призната за коварно заболяване. Освен с процеса на стареене тя се свързва и с други паметови нарушения.

Специални разновидности на паметовите нарушения е паметовото разтройство, умствена изостаналост. При този тип хора въпреки упражненията паметта е кратковременна. При тях уменията, които са получени преди инцидента се загубват вследствие неврологичното нарушение. Вследствие на това хора които преди това са можели да четат получават алексия, други които губят моторни умения, апраксия и трети губят възможността да разпознават лица прозопагнозия.

От всички паметови нарушения могат да се направят два извода. Първият е, че при тежките разтройства се забравя житейската история, хронология и смислова връзка на собственото развитие, а с това се губи и знанието за степента на развитието и мястото на сегашното състояние в биографията. Другият е, че при нетежки случаи, спомените за миналото са все още добри, а има нарушения на спомените за сегашни, скорошни събития и планове.

Като заключени можем да кажем, че няма да се постигне напредък в изследването на паметта, ако я разглеждаме само сама за себе си, орган или някакъв механизъм. Някой разглеждат паметта като тази на компютър, но човешката памет не може да бъде изтрита с един клавиш, човешката памет се изтрива само когато той умре. С настъпване на промени можем да престанем да реагираме по определен начин, т.е. отново сме се променили така, че стимулите не се преработват както по-рано. Пример за това е, че човек с амнезия може да каже, че не помни нищо. Все още не е изяснена теоретичната постановка за паметта и как се запазва информацията, но въпросът за паметта и нарушенията й може да бъде решен само като се изследват нарушенията и по този начин по-добре можем да я разберем.

Използвана литература:

1. Тодорков, К. Когнитивна психология.

2. Тодорков, К. Военна психология.

3. Десев, Л. Речник по психология.

4. Трифонов, Т. Обща психология.

5. Пирьова, Б. Биологична психология.

6. Бренденкамп. Учене, помнене, забравяне.

7. Кандо, Ж. Антропология на паметта.

8. Шарфетер, К. Обща психопатология.

9. Енциклопедия по психология.

10. Речник по психология.


Изготвил:

Калоян Павлов Куков

сп. “Психология”, к.ІІ,

Ф№ 390 – ПС

Общуване с юношите

“ДА ПОДАДЕМ ПРИЯТЕЛСКА РЪКА, ДА ПРОЯВИМ СЪПРИЧАСТНОСТ, ДА ИМАМЕ ДИАЛОГ С ТИЙНЕЙДЖЕРИТЕ”


Днешните младежи обичат лукса, имат лошо поведение, презират всякакъв авторитет, не зачитат възрастните. Вече не стават, когато възрастен влезе в стаята, лапат храната и тиранизират учителите си.

Дали това описва вярно тийнейджърите днес? Да помислим внимателно преди да отговорим. Това оплакване да вметна е писано преди 2300 години от Сократ.

Обаче, ако днес имаме подобно отношение към тийнейджърите, които са в дома ни, в училището ни, тогава имаме проблем в отношенията, който неминуемо ще прерасне в проблем с общуването. Защото юношите са като цъфналите цветя – те се обръщат към слънцето на родителската любов и благодарност, или...се затварят, за да се запазят от критики, или стават агресивни, за да се защитят.
Много важен е диалогът, той е нещо повече от това да ми се даде място да кажа моите думи и аз да дам право на другия да каже своите. Диалогът влючва и слушане. Всички ние сме различни. И не можем да имаме диалог, ако не зачитаме тази разлика. Как бихме могли да изградим мост през пропастта, ако не съзнаваме, че такава пропаст съществува? Как мога да общувам с теб, ако не видя как изглеждат нещата от твоята страна.
Целта на диалога никога не е да убеди другия да приеме твоето мнение или ценности, или гледна точка за света, той по-скоро е, за да създаде разбиране – климатът, в който може да се осъществи общуването.
Когато родители, учители и юноши се разбират няма пропаст между поколенията. Но разбирането идва само чрез общуване, чрез диалог.
Ако гледаме тийнейджърите като на хора, незрели в основата си, като бунтари, твърдоглави, безотговорни, непочтени, ще бъдем склонни и да ги третираме като такива. И когато те се опитат да правят нещо, ще ни се стори трудно да зечетем правото им да изложат своето мнение. Нещо повече, ако очакваме от тях да бъдат лоши, те наистина ще бъдат лоши, ако очакваме от тях да бъдат бунтари, те ще бъдат именно такива. Психолозите наричат този принцип “самоизпълняващо се пророчество”.
Самоизпълняващото се пророчество представлява следния принцип – както една личност чувства себе си или другите, така и постъпва. Много често забелязваме само това, което се прави лошо. Обвиняваме : Ти си мързелив, ти правиш само лоши неща, ще те лиша от това и онова! И какво се получава детето мисли, че е лошо и мързеливо, защо тогава да се старае. Негово внимание има за цел ответно действие / за съжаление – негативно/ , безотговорността му нараства и то изпълнява очакванията на другите – лошо поведение, лоши оценки. Взаимните отрицателни чувства правят диалога още по-труден.
За доброто на тийнеджъра е да отстраняваме негативното. Да забелязваме положителното, да намираме начин да възнаграждаваме положителното. Резултатите? Ще имаме добри положителни взаимоотношения и по-добро общуване, та нали това е целта ни?
Ние трябва да вярваме, че едно добро отношение е възможно, а след това да намерим начини да го установим.
Разбира се юношите от време на време действат безотговорно. Още не са достатъчно израснали, затова не можем да очакваме от тях да бъдат зрели, колкото нас. Но да забележим добрите им качества, които проявяват. Ами тяхната енергия, техните способности, чувствата на другите, особено на равните на тях. Изобщо юношите са храбра тайфа, готова да си строши главата за това, в което вярва и да обяви кръстоносен поход.
В опита си да предадат вестта: “Болно ми е! Няма ли кой да ме изслуша, няма ли кой да държи на мен, който да ме приема такъв какъвто съм и въпреки това да ме обича?, тези юноши се опитват да бягат от своя проблем чрез лошо поведение, чрез опиати или сексуални перверзии. Трябва да имаме очи за положителното и да направим така, че те да разберат, че сме благодарни защото съществуват, че са важни за нас.
До голяма степен отрицателното поведение, което наблюдаваме като бягства, арогантно поведение е прочее е просто един неумел начин те да кажат: “Моля ви, чуй те ме, разберете ме!”
Те копнеят за положително отношение от страна на техните родители и от другите значителни личности в живота им.
Трябва да избягваме “хлопването на врата под носа им”, това прекъсва общуването.
За да бъде тази врата винаги отворена не трябва винаги да им заповядваме, това ги кара да се чувстват така, сякаш някат избор. Да ги заплашваме непрекъснато, защото те се чувстват ограничени и като че ли вървят по трябва да вървят в тясна пътечка, иначе ще ги уличат в нещо. Критикуването – “Защо не си употребяваш главата, за което е предназначена?” – това унищожава достойнството им.
Да помислим за миг как бихме се чувствали ние, ако непрестанно ни заповядват, мъмрят, разпитват, критикуват открито
Хладните отношения са като айсберга,, при който надводната част е само една десета от общата маса. Когато го гледаме отгоре е лесно да забравим, че има и скрита под водата част.
Подобно на айсбергите поведението на тийнейджърите има видими и невидими аспекти. Всеки път, когато виждаме нещо, което не харесваме – независимо дали то е дързост, нахалство, лоши думи или дразнещо и враждебно действие – всичко това е върхът на айсберга. Като по-възрастни сме склонни просто да се освободим от поведението, което намираме за обидно и дразнещо, възможно по-бързо и по-лесно. Наказваме, крещим или заплашваме, опитвайки се да променим поведението. Но, ако не е излекувано основното “подводното” чувство, причинило поведението, тогава някакви други подобни действия ще се проявят рано или късно. И това второ поведение може да бъде по-лошо от онова, от което сме се опитали да се освободим първия път.

И ще завърша със следното:
Някой върви напред и по поставя пътищата предупредителни значи “От тук да се минава”, а тук има смисъл да се построи мост над пропастта”. Надявам се , че ще стремим да добри строители Нашата вяра е способна да превръща възможността в действителност!

Трябва с разбиране, деликатност и търпение да приемем хората с проблеми, хората с увреждания, “трудните деца”, защото място под слънцето има за всеки от нас.


15.04.2008 година
Катя Недева

МУЗИКОТЕРАПИЯ

“Музиката е най-поетичното,
най могъщото и най-живото
от всички изкуства”
Х. Берлиоз


За влиянието и ролята на изкуството върху здравата и болната личност се знае от отдавна. При арттерапията се наблюдава засилване на вярата в собствените сили у пациентите и подтискане на комплексите за малоценност. Постига се трениране на волята, въображението и мисленето. Изкувствотерапията има също така педагогическо и познавателно въздействие. Тя може да се провежда, както денем, така и нощем, групово или индивидуално. Болният може да участва в този вид терапия като зрител, като слушател или изпълнител. Съществена част от арттерапията е музикотерапията.
Корнелиус Агрипа фон Нетесхайм изтъква особеното въздействие на пеенето, което пеещият предава на слушащият пациент; така пеещият изпълнява ролята на терапевт.
Не можем да подминем и сериозният принос в тази област на Бехтерев, чиито формулировки за основните принципи и за така наречената на негово име “триада на Бехтерев”, имат отношение и значение не само за лечението на алкохолизма и наркоманиите, то е много по-широко.
Музикалното изкуство по своята същност, е образна музикална реч, в процеса на която, както и в процеса на словесната реч се създава контакт между композитор, изпълнител и слушател. Установява се духовно общуване, защото тази реч е необикновено богата па съдържание и по своите изразни възможности. На тази именно основа най-вероятно се изграждат и терапевтичните цели на музикотерапията.
Спецификата на музикалното изкуство и неговите аспекти, представляват онези фактори на влияние върху човека, които се прилагат в музикотерапията при лечението на психични разстройства, неврози и др.
Теоретичните основи на музикотерапията обхващат, пише Г. Антонов, както независими, така и в значителна степен относително зависими по отношение на нейната методика, три основни тематични комплекса, които са в тясно взаимоотношение един спрямо друг.
1.Схващане за учението (науката) за болестите;
2.Схващания за психотерапията;
3.Схващания за спецификата на музиката и нейните явления.
Музикотерапията навлиза все повече в лечебната практика и оказва неоценима помощ при лечението на хора с най-различни заболявания и проблеми. Тя продължава да се развива и разраства, като непрекъснато дава все повече алтернативи за лечението както на психиката на човека, така и на неговото тяло.
Музикотерапията днес, представлява една добре развита здравна професия, при която различни, основани на музиката методи се използват за да отговорят на специфични индивидуални потребности, при различни заболявания, дисфункции и специални нужди.
Музикотерапевта определя нуждите на пациентите, създава и прилага план за лечение основан на определени потребности, следи и оценява хода на лечебния процес.
Въздействието на мажорните и минорните акорди, темпото, гръмкостта, ритъмът, хармонията и мелодията върху човешките афекти и поведение е била обект на редица изследвания. Било е доказано, че експресивността на музиката се дължи по-малко на мелодиите, от колкото на ритъма и темпото. Установено е също така, че тоналните и ритмичните мелодии въздействат върху координацията, равновесието, телесния ритъм творческите и естетически реакции, както и върху различни настроения. Смята се още, че музиката разширява обема на вниманието, намалява стреса, стимулира асоциациите и въображениеито и помага на процеса на запаметяване.
В прагматичен план, музикотерапията съществува и се прилага в две основни методични разновидности – активна и рецептивна(пасивна) музикотерапия.
Активната музикотерапия, наричана още продуктивна, ритмична или психомоторна, представлява терапевтично насочена, активна музикална дейност на възпроизвеждане, импровизация, фантазиране с помощта на човешки глас и избрани музикални инструменти - китара, мандолина, цигулка, пиано и др., при което болните сами музицират.
При рецептивната музикотерапия, терапевтът подава на пациента терапевтично подбрана музика посредством технически уреди за репродукция, или с помощта на музикални инструменти, при което той само слуша. Рецептивната музикотерапия предполага процес на възприемане на музика с терапевтична цел.
От своя страна рецептивната музикотерапия съществува в три форми:
- Комуникативна (насочена към поддържане на взаимни контакти, разбиране и доверие);
- Реактивна (насочена към постигане на катарзис) и
- Регулираща (водеща до понижаване на нервно-психичното напрежение).
В медицинската практика най-често се прилага рецептивната музикотерапия.
Особено голям е приносът в разработването на проблема за използваната музика и класификацията на музикалните произведения от гледна точка на категорията преживявания на E. Galinska, които тя разделя на 9 групи:

1.Весели с умерено темпо. Например, Шеста симфония на Бетховен – първа част; мазурки на Шопен – оп. 41, 59 и др.
2.Тъжни, меланхолични. Например, ария от сюита № 3 в D DURот Бах; 8-ма симфония на Шуберт – втора част и др.
3.Лирични, мечтателни. Например, Концерт за пиано №4 на Бетховен – втора част; Концерт за цигулка на Менделсон-Бартолди в e moll - втора част и др.
4.Трагични. Например, Трета симфония на Бетховен – втора част; Девета симфония на Дворжак – втора част; Концерт за цигулка на Менделсон-Бартолди в е moll – втора част и др.
5.Драматични. Например, Пета симфония на Бетховен – първа част; органна пасакалия на Бах в c moll; някои полонези на Шопен и др.
6.Произведения със степенувано настроение от сериозно към драматично и победно. Например, Концерт за пиано №2 на Лист; Увертюра “Егмонт” на Бетховен,; някои балади на Шопен.
7.Произведения, подобни на тези от предишната група, но без трагично-драматичен елемент. Например, “Болеро” на Равел; Симфонична поема “Вълтава” от Сметана; Сюита №1 от музиката към “Пер Гинт” на Григ и др.
8.Радостни, активиращи “живи” пиеси. Например втора симфония на Брамс – четвърта част; танци на “Княз Игор” на Бородин; Валсове от “Лебедово езеро” на Чайковски; “Рапсодия в синьо” на Гершуин и др.
9.Героични, динамично тонизиращи. Например, Пета и Седма симфонии на Бетховен – четвърта част; Концерт за пиано №1 на Брамс – трета част и др.

При използването на този метод,подходящ за лечението на неврозите (стационарно), терапевтът използва три тактики:
А) стимулира пациента да опише чувствата и мислите си, събудени от слушането на музика;
Б) сугестира или насочва емоциите и представите му към отреагиране или към търсене на разрешение на определени конфликти;
В) интерпретира дефектните нагласи и начини на поведение, с помощта на актуалното музикално преживяване.
Особено важно значение при лечение с музикотерапия е правилният подбор на музикалните произведения, насочеността и последователността на тяхното слушане. Авторите Galinska и Кокошкарова например, предлагат при лечението на неврози с музикотерепия следната схема:
Първото произведение, което си пуска на пациентите е спокойно и цели въвеждането им в занятието. То е по-кратко от следващото и обикновено действа успокояващо, отпускащо, или предизвиква тъжни мисли у пациента свързани със собствената му конфликтна проблематика.
Второто музикално произведение е най-дълго, динамично и предимно с драматично настроение. С него се цели да се възбуди(активизира) въображението на пациента и да го провокира към изказ на своите извън музикални представи. След провеждане на терапевтичния разговор се пуска третото музикално произведение, което внася ведра атмосфера. Благодарение на бързото темпо и често танцувалния му характер то неутрализира настроението, предизвикано от предишното и влияе активиращо и мобилизиращо на пациента. Ако възникне потребност да се утвърди горният ефект, тогава се въвежда и четвъртото музикално произведение, което обикновено е много кратка миниатюра. Необходимо е да се отбележи, че при подбора на последните две музикални произведения трябва да се избягват композиции, които след мощните драматични партии настъпват спокойни и в тъжно настроени финали. Такива музикални произведения, сочат авторите, предизвикват обикновено у пациента, първо чувство на вътрешна борба, а след това чувство на примирение, на безнадеждност, което не е в съгласие със становището на конструктивното влияние на музиката при лечение на неврози.
От музикотерапия се повлияват блогоприятно също така още:
- хронични болни и соматично изтощени хора;
- при депресии;
- психични разстройства;
- хипохондрия;
- разнообразни функционални нарушения;
- главоболие;
- личностни и емоционални отклонения;
- при задръжка в психичното развитие на дете и пр.;
Музикотерапията се използва при лечение на депресии, психопатии, при бременност, при увреждане на слуха, табакизмът също се лекува с музикотерапия, също така и при фамилни проблеми, използва се и в условията на затворническата изолация, при хоспитализация и др.
Специалистите обръщат внимание на това, че музикалните терапевти работят с различни типове пациенти и в различни видове лечебни заведения, където терапевтичните програми се различават една от друга и силно варират в своята продължителност на прилагането им. За пациента е важно да знае, че консултацията с музикотерапевт преминава през няколко задължителни етапа, началният от които е разговор за симптомите и оплакванията на пациента. Именно в тази връзка той трябва да даде на терапевта достатъчна информация, за да може той да прецени неговото емоционално състояние, физическото му здраве, интензитета на социалните контакти, способността му да общува с другите и съответно лекотата или затрудненията, които изпитва в комуникацията, а така също и неговите когнитивни заложби.
Използвайки тези така да се каже ”психоанамнезни” и психосоматични данни, музикотерапевта трябва да разработи подходяща програма за лечение, която би могла да включва свирене на музикални инструменти, слушане на музика, анализ на текстове, композиране, импровизиране или танцуване и усвояване на ритмични движение. По време на сеансите терапевта може да участва заедно с пациента, а може и само да го напътства.
Терапевта заедно с пациента подбира музиката, която ще бъде включена в терапията, съобразно неговите нужди и вкусове. Тя може да се избира измежду цялото разнообразие на музикалния спектър – от класика да рап.
Не е нужно пациента да има музикално образование, за ада се подложи на музикатерапия.
Някои типове музикотерапия, която може да бъде предложена, се провежда в групи и приема формата на инструментални и хорови изпълнения на музикални произведения и откъси.
В заключение може да се каже, че музикотерапията е най-явното и буквално доказателство, че изкуството допринася за здравето на обществото.

“Човекът е най-великото творение на природата.
Музиката е най-великото творение на човека.
Сътворението на света е само, по-велико от тях.”

Агресия и агресивно поведение

Проблемът за агресията и насилието се поставят винаги, когато се търсят факторите и причините за разрушаване и прекъсване на социалната комуникация, за нарушаване на моралните и правните норми, а в най-крайните си форми – и за ценността на човешкия живот. Какво обаче е агресия? Агресията винаги ли включва насилие? Колкото и прост да е този въпрос на пръв поглед, в действителност никак не е лесно да се определи кое поведение е агресия и кое –не е, кое е насилие и кое – не е. Хората също така имат много различни подходи и към оправдаването на агресията и насилието.
Може би най-древна и популярна концепция за агресивността е идеята за катарзиса. Тя може да се проследи чак от теорията на Аристотел за функцията на трагедията в театъра. Според Аристотел реакциите на публиката служат за “изливане” на емоциите, които иначе ще натоварят индивида в ежедневието. Ефектът на катарзиса, възприет от Фройд и други психоаналитици, е намерил израз в изследванията на европейския етолог Конрад Лоренц. Основавайки се на наблюдения, Лоренц твърди, че агресията е вроден инстинкт. От тук той заключава, че агресивните нагони трябва да се насочат, сублимират чрез такива дейности като спорт, планинарство, гмуркане, плаване в морето, но също така чрез други опасни начинания като полярни експедиции и изследване на космоса.
Не всички психолози възприемат мнението на Лоренц за агресията и начините за справяне с нея. Бандура и Уолтърс, например, публикуват изследвания, в които деца, наблюдаващи друг човек, ангажиран в агресивни дейности, показват нарастване на агресията вместо намаляване. Това е в директно противоречие с виждането на Аристотел за катарзиса. В едно изследване Кени (1962 г.) измерва склонността на децата към агресия. Той ангажира една група от деца във високо агресивна физическа и вербална игра, докато другата група е окуражавана да се занимава с неагресивна игра за същото време. Ако хипотезата за катарзиса, защитавана от Лоренц, беше вярна, бихме могли да очакваме, че тези, които са имали възможност да “излеят” агресията си чрез “сублимирана” агресивна игра с кукли, ще покажат по-ниска агресия от тези, които не са имали тази възможност. В противоречие с хипотезата за катарзиса обаче, децата, които са включени в неагресивна игра, показват намаляване на агресията в сравнение с включените в агресивна игра.
Скоро след това Бърковиц (1968 г.) демонстрира, че наблюдаваното насилие служи за повишаване на агресията вмeсто за намаляване. В серия изследвания Бърковиц и колегите му ядосват студентите чрез присмех и електрошок. Присмехът и шокът е предизвикван от “партньори”. В края на експеримента студентът, който е подложен на шок, получава възможност да си смени ролите със своя “партньор”. Обаче, преди да си сменят ролите, на тези, които са били подложени на присмех и шок, им се прожектират филми. На някои от студентите им се показва филм без насилие, на други – с насилие. От тези, които гледат филм с насилие, половината са накарани да повярват, че насилието е овъзмездено, а другата половина - че не е наказано.
Резултатите показват, че насилието от филмите няма катарзисен ефект. При студентите, които са накарани да повярват, че насилието е овъзмездено, се наблюдава намаляване на агресията към техните “партньори”.
В други изследвания Бърковиц показва влиянието на присъствието на стимули, свързани с враждебност, главно пушки и револвери. Използвайки същата ситуация, в която субектът е първо шокиран от своя партньор и след това му е позволено да си сменят ролите и да шокира своя партньор, Бърковиц показва, че простото присъствие на оръжия, в близост до субекта по времето, когато шокира своя партньор, води до повишаване на агресията. Това се случва, независимо от това, дали субектите съзнават присъствието на оръжията. В едно изследване неядосани деца, на които им е позволено да играят с пушки-играчки, показват по-последователно агресивно поведение от децата, на които не им е позволено.
Друго доказателство срещу хипотезата за катарзиса е т.нар. “ефект на снежната топка”. Когато на човек му е позволено да изрази агресия чрез атакуване на другия неопределен брой пъти, интензивността на агресията изглежда се натрупва, вместо да намалява с увеличаване на броя агресивни актове. Както отбелязва Бърковиц, изглежда хората се “подхранват” от собствените си агресивни реакции, от агресия, която води до агресия.
Могат да се направят няколко извода от тези изследвания. Разбира се фактът, че наблюдаваната агресия води до повишаване на агресията, говори за природата на телевизионните програми и филмите. Освен че хората могат да се научат на актуални техники на насилие от тези медии, изглежда наблюдаваната агресия намалява задръжките на хората да извършват агресивни актове. Както Бърковиц отбелязва, ние често пренебрегваме факта, че много насилствени актове са импулсивни по природа. За много хора, които са извършили актове на насилие, почти сигурно е вярно, че в момент на ярост – справедлива или не, е имало оръжие в наличност. Те просто са го вдигнали и са “натиснали спусъка”. Самият вид на оръжието е често достатъчен фактор, за да намали задръжките за използването му.
В един експеримент, проведен от Зимбардо,на изследваните лица им е поставена задача да задават въпроси на “изследвано лице “(което е подставено лице-актьор) и да санкционират всеки неверен отговор с подаване на електрошок. Всеки следващ неверен отговор се санкционира с нарастващо напрежение на тока, съответно нарастваща болка у “изследваното лице”(в действителност ток не се подава). Целта на изследването е да провери до кой момент хората са склонни да наказват с електрошокове и да следват указанията на инструктора. Изследователите с изненада установяват, че изследваните лица, макар и с нарастваща съпротива, са склонни да подават електрошокове на изключително високи нива, което демонстрира нечовешка жестокост. Това дава основание на изследователите да заключат, че една от възможните причини за агресията е конформизмът и неспособността на хората да се отклонят от заповедите на инструктора.
Една ранна теория за агресията поддържа, че фрустацията е необходимо условие, за да се породят агресивни реакции. Тази теория също така поддържа, че фрустрираният човек често ще измества агресията от обекта, към който е насочена, към други цели. Изместването обикновено е по-специално към такива, които не са в състояние да отговорят. Например, ядосан и фрустриран мъж, може да не изрази своята агресия към шефа си, а ще я насочи към децата си или може би към семейното куче. Въпреки че е сигурно, че фрустрацията може да бъде един от факторите, които водят до агресия, сега е ясно, че не е единственият фактор. Агресивните реакции могат да възникнат без фрустрация. Също така е ясно, че фрустрацията може да доведе до реакции, които не са агресивни. Един човек може по принцип да отговаря на фрустрацията с агресия, друг – може да се отдръпне. Друг може да се държи “детински”, а трети могат да намерят ефективни начини да се справят с фрустрацията като спрат да се занимават с фрустриращия проблем или като сменят целите си, за да постигнат еднакво привлекателни, но по-лесно достижими цели.
Условията, при които изместената агресия ще се прояви, не се свеждат само до неспособността на целта да отвърне. Сходството на целта на изместената агресия с оригиналния обект е друга предпоставка. Затова съпругът е по-вероятно да ориентира агресията, която в действителност е към майка му, към съпругата си.
Изследван е и феноменът на повишените очаквания като фактор за проява на насилие и агресия. Съгласно този аргумент угнетените хора преживяват период на повишени очаквания, свързан с евентуална фрустрация, при който се наблюдава нарастване на агресията. Дейвис проследява историята на революциите в периоди, характеризиращи се с продължителен интервал на повишени очаквания и удовлетворение, последвани от кратък период на преобръщане, в който пропастта между очакванията и удовлетвореността се увеличава, докато не стане нетърпима. Според Дейвис непоносимото напрежение и враждебност предизвикани от разминаването между това, което хората искат и това, което могат, кулминира в насилствена революция или бунт. Така той обяснява Американската Революция, Американската Гражданска война, Френската Революция, нацистката революция в Германия.
Въпреки че можем да използваме исторически примери, за да поддържаме всякакви хипотези, може да се приеме за вярно, че през периоди на повишени очаквания строгият контрол над хората прогресивно намалява, протестните вълнения се толерират и ограниченията върху насилствените протести на огнетените хора прогресивно намаляват. Когато публичното мнение вече не одобрява подтискането на малцинството, не е учудващо, че угнетената група, усещайки нарасналата либерализация, ще прояви повишени агресивни изисквания за своите права.
Агресивното поведение в значителна степен е свързано с начина, по който личността подхожда към жизнените ситуации. Майър Фрийдмън и Рей Роузънмън идентифицират два различни жизнени стила, които имат отношение към агресията: тип А и тип Б. Множество изследвания доказват, че хората с поведение от тип А имат няколко общи черти:
- Времеви натиск: винаги бързат, никога не им достига времето за всички задачи, с които са се заели или което се изисква от тях, свръхангажирани с липсата на време.
- Съревнователност: по природа са съревнователно настроени и действат по този начин дори в ситуации, в които съревнованието не се изисква или не е уместно. Много силно осъзнават статуса и различията в него. Загрижени са за запазването на “имиджа” и репутацията си – трябва винаги да са първи, да имат успех, да бъдат ценени от околните и нямат време да се отпуснат и просто да се забавляват.Изключително амбициозни.
- Враждебност: нетолерантни, лесно избухват и се разгневяват, когато са забавени или околните “им се пречкат из краката”, непрекъснато са нащрек да не би някой да ги изпревари.
- Потребност от контрол: неимoверна потребност да се контролират нещата в живота, включително и поведението на околните. Този тип хора буквално сами се “изгарят”, защото възприемат почти всичко като заплашително и не могат да разграничат кои събития могат да се контролират и да се променят и кои - не.
Поведението от тип А е съществен рисков фактор за преждевременното развитие на сърдрчносъдови заболявания в сравнение с лицата с поведение от тип Б (по-дружелюбни, релаксирани, търпеливи и толерантни хора, които не се хвалят с постиженията си и възприемат света и себе си по-малко сериозно от лицата с поведение от тип А). Най-опасният компонент на поведението от тип А е “потенциалът към враждебност”, който е свързан директно и с агресивното поведение. Хората с тип А поведение действат по-агресивно към околните, за да им причинят болка и страдание, по-вероятно е да се ангажират в малтретиране на децата и съпрузите/съпругите си, да изпитват повече конфликти в трудовата си среда с висшестоящите и с колегите си.

Видове агресия.
Повечето изследователи се опитват да дадат дефиниция на агресията и да определят видовите агресия. Арнълд Бъс твърди, че всички агресивни реакции имат две общи характеристики: представяне на неприятен стимул и междуличностен контекст. Според него агресията е реакция, която представя неприятен стимул на друг организъм, т.е. всяко поведение, което вреди или наранява другите. Л.Бърковиц и Сеймур Фешбах издигат тезата, че за да се класифицират като агресия, действията трябва да включват намерение да се навреди или нарани другия, а не просто създаването на такива последствия. Долф Зилман ограничава термина агресия до опитите да се нанесе телесно или психично нараняване на другите. Джеймс Тедеши и колегите му твърдят, че онези поведения, обикновено дефинирани или наричани като “агресивни”, е по-добре да се разглеждат като примери, в които един човек иска да упражни власт чрез принуда над околните. Бандура, защитавайки позиция по отношение на агресията от гледна точка на теорията за социалното учене, я определя като поведение, изпълнено извън социално одобрената роля.
Друго становище – особено в литературата върху семейното насилие – свързва агресията с властта и доминацията. У. Гууд например разработва теория за ресурсите според която хората имат малко ресурси или ограничена способност да упражняват контрол по друг начин, са склонни да прибягват към насилие като средство за влияние и доминиране върху другите и изследванията наистина показват, че големите статусни различия в двойката са свързани с по-голяма честота на актове на насилие, особено ако мъжът е този с по-ниския статус. Някои следователи дори извеждат специален вид агресия – на доминирането.
Немалко изследователи разглеждат поне някои агресивни действия като тактики за борба, т.е. като имащи инструментални цели, а именно, постигането на победа или разгромяването на противника в някакъв социален конфликт. Използващият агресията според тях цели да накара опонента да отстъпи по пътя към постигането на съгласие: заплахи, че ще се прекратят преговорите, твърдото настояване на собствената позиция, оказване на натиск, омаловажаване на аргументите на опонента, завладяването на общи ресурси, омаловажаване на самия опонент, въоръжаване, изграждане на политическа сила и т.н.
Друга позиция се защитава от теоретиците, работещи в парадигмата на управлението на впечатленията, според които агресията служи за предпазване на Аз-образа на агресора, който се стреми да създаде впечатление за безстрашна, внушителна, страшна фигура. Хората са склонни да “си връщат “, когато са поставени в отрицателна ситуационна идентичност и поведението им има тенденцията да е по-социално желателно, когато се извършва пред публика и когато загрижеността за идентичността е по-видима. Голяма част от агресията е легитимно поведение в определени контекстове и за определени публики.
Независимо от всички тези различия в дефинирането на агресията едно от най-широко приеманите определения на агресията принадлежи на Робърт Барон и се състои от три ключови елемента: агресията е всяка форма на (1) поведение, насочено към (2) целта да се навреди или да се нарани друго живо същество, което е (3) мотивирано да избегне такова отношение с други думи, трябва да се търси поведението, а не отрицателни чувства като гняв, ярост или мотиви. За да се клаифицират действията като агресия, насреща трябва да има живо същество, което не иска да бъде третирано по този начин. Последният елемент е включен, за да се разграничат тези случаи, в които “жертвата” не е мотивирана да избегне агресивното третиране – например в садомазохистичните отношения или при самоубийство, в което агресорът и жертвата са всъщност едно и също лице, което търси нанасянето на вредата, а не се стреми да я избегне.
Една от най-често цитираната класификации принадлежи на А. Бъс, който я разглежда по три дименсии: (1) физическа – вербална; (2) активна – пасивна; (3) директна – индиректна. Първо, агресията може да се различи по физическата природа – дали има физически действия или вербални изказвания, които могат да се изразяват и в злонамерено занижена оценка на някой подчинен например, както и в клетви и заплахи. Втори въпрос е колко директно и активно е действието и дали може да се определи като атака върху “жертвата” на агресора, или се предприемат някои по-заобиколни пътища за нанасянето на вредата.
Друго разграничение е издигнато от А. Бъс и Сеймор Фешбах – враждебната и инструменталната агресия. При враждебната агресия човек често цели единствено да нанесе вреда или нараняване на жертвата.Изпитва някаква силна и неприятна емоция – например гняв – и й реагира, като я насочва срещу другия. Поради тази причина Долф Зилман я нарича агресия, мотовирана от раздразнение, защото целта е редуцирането на неприятното емоционално състояние.
Вторият термин – инструментална агресия – се прилага и случаи, в които агресорът атакува другия не само заради силното си желание да го види да страда, а като средство за постигане на някаква друга цел, т.е. нанасянето на вредата не е цел само по себе си, а подпомага
(е инструментално) за получаване на нещо друго. Зилман нарича този вид агресия “мотивирана от стимул”.
Четвърта дименсия, по която могат да се класифицират актовете на агресия, според Бърковиц е степента на съзнателен контрол или импулсивност на поведението. Някои атаки се извършват хладнокръвно и обмислено, други се осъществяват, без много да се мисли какво ще се спечели освен причиняването на вреда на жертвата или каква ще бъде цената на стореното.
По мнение на специалистите телевизията е особено мощен учител на агресивни модели на поведение за децата. През 1960 г. Леонард Ирон изучава навиците на гледане на телевизия на 875 момчета и момичета – цялата популация на третокласниците в един град в щата Ню Йорк. Установява, че децата, които предпочитат телевизионни програми с насилие са по-агресивни в училище по оценките на връстниците, родителите и учителите им. Десет години по-късно заедно с колегите си той провежда проследяващо изследване с почти половината от първоначалната извадка. Резултатите сочат, че някогашните третокласници, които са предпочитали телевизионни програми с насилие, продължават да се сържат много по-агресивно към връстниците си, отколкото онези, предпочитащи ненасилнически програми. Нещо повече: за тях е три пъти по-вероятно да имат полицейско досие от оценените на осем години като неагресивни. През 1987 г. изследователите отново се свързват с около 400 души от първоначалната си извадка (вече 30 – годишни зрели хора) и отново установяват, че агресивното поведение е много стабилно – някогашните агресивни третокласници сега са хората с повече непричтности с полицията, които са жестоки и силно наказващи в отношенията с децата и брачните си партньори. Колкото повече телевизионни програми с насилие гледали децата на осем години, толкова по-сериозни са правоотношенията им на 30 години, защото телевизионното насилие им е помогнало да научат, да репетират и да открият възможни изрази на агресията срещу другите.
Подобни резултати се получават и от агресивните видеоигри и порнографията с насилие.

Редуциране на агресията
Един от начините за редуциране на агресията е наказанието, но за да бъде ефективно, то трябва да отговаря на няколко условия: (1) да е непосредствено, т.е. колкото по-малко време е изминало между агресивния акт и наказанието, толкова вроятността то да действа задържащо е по-голяма; (2) да е интензивно, т.е. да е достатъчно силно, за да е неприятно на потенциалния агресор; (3) да е вероятно, т.е. вероятността да последва агресивното действие да е достатъчно висока.
Втората възможност, която вече бе посочена по-горе, е хипотезата за катарзиса. Защитниците на хипотезата за катарзиса твърдят, че е полезно да се действа агресивно, дори ако никой не е нараняван или нападан. Но дори ако се приеме, че съществува възможно е катарзисът да е изключително временно явление.
Една от най-ефективните стратегии за редуциране на агресията е извинението. Извиненията, които насочват към външни атрибуции (извън контрола на човека, т.е. посочващи т.нар. смекчаващи вината обстоятелства) са доста по-ефективни при редуцирането на агресивното поведение от тези, насочващи към вътрешни причини. В едно изследване изследваните лица (жени) са поставени в неудобна ситуация, докато изпълняват сложна задача – асистентт на изследователите прави няколко груби грешки, докато представя материалите и в резултат на това жените не се справят добре и получават отрицателни оценки. В зависимост от експерименталното условие, той (1) се извинява публично на жената пред експериментатора и поема отговорността за лошото й представяне; (2) извинява се, но в отсъствието на експериментатора; (3) не се извинява; (4) експериментаторът публично заявява, че слабото представяне на жените се дължи на грешки на помощника му. След това изследваните лица оценяват асистента по няколко дименсии, записват собственото си афективно състояние и оценяват уменията на асистента като психолог – именно третата оценка е тази за агресия, защото им е било обяснено, че техните преценки ще повлияят върху оценката, която ще получи асистентът. Резултатите от този експеримент недвусмислено показват, че жените, получили извинение, се чувстват по-добре и демонстрират по-малка степен на агресивност от тези в другите експериментални условия.
Теорията за социалното учене обръща специално внимание на излагането на неагресивни модели – хора, които се държат по неагресивен и въздържан начин. Р. Барон и неговите колеги провеждат експериент, в който изследваното лице играе ролята на учител, “обучаващ ученик” (доверено лице на експерементатора) и наказващ го с електрошокове, когато сбърка. По време на сесията обаче присъства и втори учител (отново доверено лице) и в двете експериментални групи условията са така уредени, че всяко изследвано лице става свидетел на действията на втория учител преди да има възможност да действа агресивно (да даде електрошок). В едното условие вторият учител (моделът) е агресивен, във второто – неагресивен, а в контролната група няма модел. Получените резултати показват силата на моделирането в посока както на увеличаване на агресията, така и на намаляването й.
Друг широко препоръчван подход е използването на несъвместими реакции – ематия, смях и приятна сексуална възбуда. В един експеримент на Р. А. Барон. Колежани първо са ядосани или не са ядосани от доверено лице на експериментатора и им се дава възможност да действат агресивно към този човек чрез електрошок. Експериментът им е представен като изследване на ефектите на приятните стимули върху физиологичните реакции и са инструктирани да дадат един от десет възможни електрошока всеки път, когато светне червена лампичка. При едната група (присъствие на индикации за болка) всеки от електрошоковете се следва от информация за дискомфорта от жертвата, докато при втората група (липса на индикации за болка) такава информация не се дава. Хипотезата на автора е, че когато изследаните лица не са провокирани от жертвата, присъствието на индикации за болка ще събуди емпатията и ще потисне агресията. Резултатите потвърждават тези очаквания.
Хуморът също е мощно средство за справяне с отрицателните емоции и агресията: хората с добро чувство за хумор е по-малко вероятно да се поддават на провокации и отрицатекни настроения, по-вероятно е да се опитат да надвият гнева, тъгата и депресията и имат по-добри шансове да се радват на добро здраве. Изследванията в областта на агресивното поведение също показват, че добронамереният и невраждебен смях (за разлика от враждебния хумор, при който целевият човек е осмиван, атакуван или поставен в ситуация, в която изглежда глупаво) редуцира последващата агресия.
Редуцирането на агресията има важно значение за благополучието на личността с оглед на това, че тя се разминава като стил със себеутвърждаването. Себеутвърждаващото поведение включва защитаването на собствената позиция и желания и въпреки това зачитане на другия и осигуряване на честни “правила на играта” за всеки от взаимодействащите, агресивната реакция включва заплашването или нарушаването правата на партньора: прекъсването му, докато говори, високия и обиден тон на гласа, втренчения в него поглед, обвиненията, омаловажаването му, без опит да се разбере неговата перспектива, догматичното придържане единствено към собствното мнение, цененето на себе си над всеки друг, нараняването му, за да се избегне нараняването на себе си, т.е. “да се спечели”, без значение какво мисли или как се чувства другия. Агресията включва себеизразяване, което се характеризира с нарушаване на правата на другите и унижаването им в опитите да постигнат собствените цели. Поради това агресията може да се разглежда като пречка пред благополучието и щастието на личността.

Автор: Йордан Костадинов Костов
Социална психология